Той се огледа. Около Него нямаше нищо. Нямаше никого. Не беше съвсем тихо, но звуците, които дочуваше от време на време, въпреки че бяха познати, не бяха особено приятни. Потърка очите си и се огледа отново. Сред сумрака имаше проблясъци от отдавна избягали мисли, които Му намигаха и току  се отъркваха в звуците, когато минаваха покрай тях. Той стана и се протегна. Всичко се изкриви за момент, мислите станаха на златни струни, а звуците на трептящи тонове музика. Той затвори очи и реши, че когато ги отвори отново, пред него няма да има хаос, а нещо ново и неочаквано. Така и стана. Той се усмихна. „Това е добре”, каза си и се обърна. Вдигна ръцете си и раздели всичко на две половини. Те бяха съвсем различни, противоположни дори, но допълващи се..или почти. Заизкачва се по новите небеса и седна най-отгоре. Усети лек полъх. Звуците ги нямаше, проблясъците обаче се приближаваха бавно към Него и когато първият от тях се доближи достатъчно, Той се огледа в него и видя себе си. Никога преди не се беше оглеждал в нищо. Позна се и леко се усмихна. Насреща отражението се усмихна също и леко потрепна с крила. Той нямаше крила, но отражението имаше. Да, то бе само отражение, все пак…

„Как така улови светлината на погледа ми?” попита го Той. „Аз не направих нищо – ти ме създаде такъв”, отговори ангелът. Той пак се усмихна. „Ела, Луцифер – отражение на изначалната светлина, имаме много работа.”

Постепенно от проблясъците се родиха още ангели. Никой обаче не беше толкова красив, колкото Луцифер. Той беше първата мисъл, тази, за която нямаше съмнение, тази, в която имаше всичко. За няколко мига около Него и Луцифер засияха многобройни лица. Някой от тях излъчваха сила, други утеха, трети радост. Те бяха всички Негови мисли и в тях имаше нещо от Него, което успяваше да преобразува новия всемир изпод пръстите им, ако речаха да притегнат ръце.

Ангелът Го видя как се запъти към границата заедно с Луцифер. Мълчаха. Застанаха на онова място, където светлината свършваше и наставаше мрак. Ангелът Го чу да казва: „Луцифер, това ще нарека Ден, а това Нощ!” Луцифер само се усмихна и кимна. „На деня ще подаря голям светилник. Запали го, Луцифер!”. Когато чу това, Луцифер се разсмя. Смехът му прокънтя из изначалния всемир и Слънцето засия. Ангелът усети топлината му и се усмихна. То беше красиво. Тогава Той каза: „Нима ще оставим Нощта без светилник?”. Луцифер го погледна, но не каза нищо. Ангелите се събраха около нощния светилник, които беше толкова студен. Архангелите протегнаха ръце и бледа сребриста светлина просия, където белите им пръсти докосваха гладкото лице на нощния светилник. Никой ангел не посмя да протегне ръка, където архангелите вече бяха влели силата си. Те се отдръпнаха и оставиха младата Луна да засияе в мрака сама. Ангелът потрепери. Той се страхуваше за Луната, но не каза нищо. Той не беше архангел и не беше поглеждал в Неговите очи като Луцифер. Той беше просто ангел…

Докато изпращаше с поглед Луната, ангелът забеляза как другите се бяха събрали  по няколко на едно място и изпод ръцете на едни заизлизаха бели облаци. Изпод ръцете на други се измъкна Вятъра и запя в крилете на ангелите. Трети оформяха сръчно малки капчици, които Вятъра поде и разнесе пред Слънцето. Там седем  ангела, всеки с различно лице, извиха най-прекрасните цветове в Небесната дъга. Ангелът усети преливаща радост в сърцето си. „Това е добро!” каза Той, а лицето Му просия, когато погледна малкия ангел.

Близо до тях други ангели тихо рисуваха бели снежинки, а до тях с гръм се ковяха светкавици…

Ангелът искаше да каже нещо, но думите засядаха в гърлото му. Искаше да направи нещо, но не знаеше какво. Около него Вятъра поде снежинките и ги завъртя в смайваща вихрушка. На ангелът му се стори, че чува как малките кристалчета се смеят и леко звънтят. Всичко наоколо бе ново и младо, неопетнено, съвършено дори и толкова крехко. „Всеки сътвори по нещо. Само аз не знам какво да правя…”, помисли си ангелът.

Луцифер стоеше до Него, на най-високия облак, а под тях бяха архангелите, доволни от работата, която бяха свършили. Под архангелите се наредиха ангелите, които бяха сътворили небесните чудеса и един по един всички заеха местата си и гледаха доволни творенията си. Ангелът осъзна, че е останал сам с Луната в половината на Нощта. Страните му поруменяха, когато усети погледите им върху себе си. Не знаеше какво да прави. Вдигна поглед към ангелите – те му се усмихваха, погледна и архангелите – те му кимаха окуражително. Тогава погледът му срещна бляскавите Луцеферови очи и неназован ужас вледени сърцето му. Усети как Страхът пропълзя по бледата му кожа при мисълта, че трябва да погледне и Него. Та нали ако Луцифер е Негово отражение, то Той трябва да е... Ангелът не намери сили и сведе погледа си. Тихо зарида. Чу как другите ангели размахаха крилата си усети по лицето си полъха им. Нямаше сили да вдигне очи и да Го погледне, срамуваше се и не знаеше какво да прави. Тогава усети ръката Му на брадичката си. Той, Който не докосваше никого, бършеше нежно сълзите му. Ангелът зарида дори повече, но вече нямаше страх, срам и укор. Бавно отвори очи и Го погледна в лице. Той му се усмихна и му каза: „Виж какво направи!”. Ангелът се обърна и видя мракът на Нощта, видя Луната, която се беше смалила на изящен сърп и храбро сияеше. Усети топлината, идваща от сърцата на ангелите и уханието на дрехите им… „Виж!” чу гласа Му отново. Ангелът вдигна поглед и руменина пробяга по страните му. Сълзите му се бяха превърнали на хиляди малки звезди…

"Той беше първата мисъл, тази, за която нямаше съмнение, тази, в която имаше всичко." А защо после идват други истини ... до момента, в който тази първа мисъл се изроди до най-голямата заблуда ?

Ами защото обикновено така става - никога даденото не стига.
А и нещата, хората, та и уж по-висшите същества подлежат на промяна, която не е задължително да е позитивна....
А и когато има свободна воля, обикновено се взимат решения, които са далече от представите ни за нещата и се превръщат в не особено красиви неща на края...