Отново съм в нощта.

Тихо е.

Последната топлинка от лятото се връща в сърцето на земята с първите капки на есенния дъжд.

Светът се завърта около мен отново. Но не в кръг. Спирално.

Имам вятъра да разнася думите ми над изстиващата земя.

Листата не падат още. Някои не са жълти дори, но и ти и аз знаем, че животът си отива от тях.

Малките радости са като диви горски плодове – малки, но цветни и ако не внимаваш можеш да ги стъпкаш. Или просто да ги подминеш и никога да не усетиш аромата на цялото изминало лято в тях.

Не виждам и птиците вече. Може би са си заминали. Чудя се къде ли ходят. На юг някъде, знам, но къде точно. И защо? Земята ни е грозна, когато е студено. Може би е за това. Не знам. И може би така е по-добре.

Дори през есента и зимата има красота, пламъците на дърветата, кобалта на облаците, тихата песен на дъжда, нашепваща ласкаво сънища в ухото ти. Знам, че я виждаш край теб......

Да, виждам я, но тя нашепва минорни ноти, носи тленни настроения и скрива надеждата за ново начало под гаснещите пламъчета на златния листопад...

Е винаги тук. А новото начало понякога трябва да се постави от самият теб.

Те новите начала сам си ги поставя човек...

Всяка година има дни, които ми напомнят за едни останали в неопределеното минало дни. Дни, в които не се е случило нищо особено, но по някаква причина съзнанието ми е запазило усещането за тях много живо. Споменът за тези дни идва като мигренозен пристъп - никой не може да каже със сигурност какво го провокира и кога ще ти се случи :) - може да е случаен слънчев лъч, аромат на кафе ... . И както при мигрената, започваш да развиваш шесто чувство кога ще се появи, така с годините започнах да следя детайлите, които извикват за секунди deja vue. И си мисля, че общото между всички онези дни е, че още в тяхното настояще съм осъзнвала, че някой ден ще ми липсват. В Психологията това се наричат "котви", които подсъзнанието ни непрекаснато хвърля, за да се закачи за нешо познато. И не знам какво от написаното от теб ме дръпна назад, но се сетих за едно есенно чувсто - смесица от тъга, че нещо си е отишло безвъзвратно и мазохистично удоволствие от неповторимостта на нещата.

Тръпки ме побиха. Точно това имах предвид, пишейки горните редове. Не обичам есента, но явно съм нахвърлял много котви там и ми се завива свят като усетя мириса на опадали листа, хладния полъх на есенния вятър....