Здравей, мило другарче,

Не съм ти писал отдавна, но какво да се прави…

Преди време някой тука си закри блога, за да живее истинския живот, на тоя виртуалния. Истинският ми живот чука на врата. Сега, какво да правя?

Кръстопътища. По кой път да тръгна?

Помня едно стихотворения на Робърт Фрост „Непоетият път”. Става въпрос за пътя, който си оставил, правейки избор да поемеш по друг. Къде води непоетият път? Какво би било, ако го бях поел, вместо този, на който съм сега?

„Започва път от моя праг, безкраен, обграден с трева, усетил неговия бяг, и аз ще трябва да вървя…”

Струва ли си да изоставя сигурността на виртуалния живот за наситения с неизвестни реален?

Имам нужда от план, не от спонтанности, които водят до разочарования и болка….

Знам, знам, мило другарче от бедна посткомунистическа страна, болката е част от играта, ама ако можеш да я избегнеш, пак ли ще се оставиш да те боли?

Не знам. Но кога ли съм знаел? Знам много неща, но понякога си мисля, че не знам тия, които ми трябват в случаи като този…

Сапунен сериал. Турски. Stay tuned…

 

се сетих за тази песен

http://www.youtube.com/watch?v=wRK-iKj7MOY

Поздрав :)

Мерси! :)

Идеята е да поемеш по пътят, независимо къде те води. Ако стоиш и се чудиш на къде да поемеш не печелиш нищо. Дан Симънс в една от книгите си беше писал, че "най-страшното нещо на първата крачка е да я направиш".

Ох, не ми напомняй за Дан Симънс, че докато се чудех и маех тука, изтървах промоцията да си взема двете книжки за много малко пари.... Са ще се ръса повече...
Иначе да, но мен не ме страх да направя първата крачка, страх ме е дане би да се окаже погрешната....

Знаеш ли какво съм установила и в личен и в професионален план - когато те тегли на някъде нищо не може да те спре да тръгнеш натам. И няма значение колко ЗА и ПРОТИВ имаш в списъка - просто не можеш да се спреш. В Inception ( един филм, който много ми хареса като концепция ) много акцентираха върху идеята и нейното зараждане. В момента съм в едно подобно попложение - вървя в посока, в която знам, че никъде няма да ме отведе. И с всяка следваща крачка поемам излишни рискове. Дори не мога да си представя какво ме чака на края на пътя. Но въпреки това - доста систематично вървя. Все си мисля, че като стигна до една точка на пътя ще се осъзная, че греша и ще изтичам по най-бързия начин на топло и сигурно вкъщи. Друг е въпроса дали това ми пътешествие няма завинаги да ме лиши от това да имам едно сигурно и топло място... . Ако страхът успее да надделее, определено желанието не е било силно и не си е струвало. НО ако желанието преодолее всичките ти страхове - дали си е струвало?

Да, именно. Свободата да избираш и да си понесеш последствията от избора.
Аз мисля да оставя нещата да се развият от само себе си и когато дойде време да избирам, ще му мисля. Сега превъртам варианти в главата си и стигам до извода, че трябва да изчакам изборът да дойде.

always "what if...", според мен е по-добре да съжаляваш, че си направил нещо и после да му теглиш майната, отколкото да съжаляваш, че не си и след това винаги да си задаваш въпроса "какво ако...".

Дам, много хора ме съветват същото. А и опитът ми показва, че е по-добрия вариант. :)

защо тогава продължаваш да го мислиш вместо да рискуваш? :)

Защото понякога, ако се замислиш преди да рискуваш, можеш да постигнеш различен резултат. И като сбъркам и погледна назад и си кажа: "Е, браво, ако беше помислил за това или онова предварително, нямаше да стане така...". Не искам да съжалявам за поправими неща. И да, знам, че от съжаления няма особена полза, но те си ме голждат независимо от всичко. Та номерът е да ги избегна, или поне да ги намаля значително.

Е, то ТРЯБВА да се замисляш. Но не трябва от прекалено много мислене да изпускаш шансовете си. Просто нали знаеш, че когато искаш нещо много силно, независимо какво е то, правиш всичко възможно да го постигнеш, като игнорираш все повече страничните фактори. Но страхът от различното ти носи единствено минуси, затова твърдя, че рискът може да ти донесе наистина много повече, отколкото си мислиш...А най-добрият вариант за съжалението (поне при мен) е, когато си кажеш "така е трябвало да стане, майната му" и продължиш напред ;)